...и да гори във лед душата
да виждаш ярка тъмнината,
изпълнен с чувство - празнота.
и хора няма. самота...

чуваш песни - ти летиш.
пропадаш. сън? а ти не спиш.
усещаш нужда. но защо?
и търсиш нещо. а какво?

нямаш сили. спираш... не!
плачеш. питаш: "накъде?".
виждаш мрака в светлината.
и търсиш глас във тишината.

и имаш сила, а боли.
молиш прошка, но уви.

И толкоз лесно се предаваш
А бориш се ти всеки ден
От нищо –нещо вечно правиш
И ходиш горд и унизен
И все си влюбен,но си празен
И трудиш се-нахалост пак
И все летиш към светлината
а виж,погълнал те е мрак


.................

Отхвърлена,без звук простена
Покри се кротко във мъгла
и без да е опечалена
душата тихо зарида
...........
стига ми толкоз
омръзна ми,край!
върви да се давиш
върви си,комай
от камък си правен
от страх изтъкан
върви си,окаян
върви си,аман!

Гледам, рима тука има
ей мъ де съм и пак не сми трима.
Рамо мисля да ударя пак,
че изтръшкал сей народа баш до крак :)

и ето,пак, нов ден пристига
надежда носи той,мечти
и сякаш всичко туй не стига
но и усмивка чакаш ти
минаваш кротко,тихо,бързо
поглеждаш нежно и уви
тъй бързо също отминаваш
отнесъл всичките ми дни




личи ли ми,че съм влюбена?

намерих, тук - зад дъбовия скрин в килера,
напрашени и в паяжини обвити:



Писмени показания на ЧЕРВИНКИ_ШАПЛИНКИ


Признавам, че за всичко съм виновна.
По своя воля свърнах през гората.
Не любопитството - водеше ме споменът,
записан в линията на ръката ми.
Целта ми беше ясна - да го срещна.
Отдавна чувах слухове за него.
Бил непрокопсаник, бохем и грешник.
И покорявал даже с поглед бегъл.
Признавам своята вина - жена съм.
А пък ТАКЪВ би предизвикал всяка.
От малка съм си луда по опасностите.
Дори нарочно сложих нова шапка.
Естествено се срещнахме - ей, Богу,
сърцето ми се люшна земетръсно,
а по това, как се разплиска погледа му,
разбрах - Той също дълго ме е търсил.
Нататък всички знаете - избягахме.

И в съответствие с добрата приказка,
признавам, че живеехме у баба ми.
Скандалът в обществото бе убийствен!

всеселие,плесница звучна
лъч от луна,поляна тучна
смях на деца,вой ураганен
и празна маса,звън камбанен
припек слеодбед,вечер мраз
и вита баница със праз

и тате ма'а пръжки с лук
а ас убичъм тъ напук

от студ дърво се пука вече
а тоя сандо е далече
във юар некъде вилнее
на мойте глупости се смее

А мъглата вън с нож да я режеш...
И не знам дали крие ликът на Луната
или млечно стаила надежда
в ореола на улична лампа
проси скръбно пощада...

Гушна пухено дървесата и...
неволно разплака стъклата...

Нарисувай ми жажда!!!

Нима не си чула,нима не разбра..?!


Не искам да общувам с него,не искам нищо да говоря
Не искам да го гледам нежно или пък двамата да спорим
Не искам той да ме прегръща,звезди не искам да ми сваля
Не искам сутрин да се будим и да сме заедно до края
Не искам да съм му опора, не искам той да ме обича
Не искам все да го подкрепям,или пък луд след мен да тича
Не искам нищо дълговечно,не искам лунен прах в очите
Аз искам само най-човечно със устни неговите да опитам