Я думал, время cотрет твой след,
И не ловил в толпе твой взгляд
В чужих объятьях искал ответ,
Но не искал пути назад...
Все забывая,
Жизнь начинал опять,
Но видел, как пуста морская гладь...

Я здесь! Где стынет свет и покой,
Я снова здесь! Я слышу имя твое
Отчаянье лет уходит в бесконечность,
Чтобы упасть с ночных небес
Холодным огнем


Отново група Ария
"Я здесь"

Когато си отиде любовта,
немирни пръсти търсят старо злато,
откриват тенекиени сърца,
но не признават, че са вече в блато,
в което тъне непростима жал,
размити чувства, тъмни ореоли,
оставили един разбит бокал,
една надежда боса във окови.
Когато си отиде любовта,
немеят скръбно звънките цимбали,
доскоро тръпнели от „не” и „ да”...
Тогава черно вино облаците пали,
тогава си осъмнал прилеп стар,
обесен в тъмна пещера, печален,
тогава си безумен стих, и сплав
от сухи сълзи и от стон неравен.
Когато си отиде любовта,
по-празен си от стар хамбар
и по самотен си от дива пустош,
в която само вятър недоспал
прехвърля сива прах и гони бурени.
Пиявица загнездва се в сърцето
и все не вярваш, че си се изгубил,
когато си отиде любовта...

И се надяваш с тръпнещи ръце
парченце по парченце да я свържеш,
но не е вярно, не се връща любовта,
когато тя с години си е тръгвала...
Тогава скрий в ръкава си сълза,
с въздишка тежка прогони мъглите
и посегни към новата врата,
която се отваря, и не питай...

И прогледни, и по-добър стани,
недей да пъдиш идващото време,
защото няма лоши и вини,
задънен проход под нозете дреме.
Тогава следвай дясната страна,
а там от лабиринта има изход,
дори и избор има, любовта
отново чака нейде, до поискване...


Доли (dolly)

Атанас Далчев

ДЯВОЛСКО





Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.


1927 г.

Несладникаво любовно писмо

Здравей,

Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.

Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.

Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...

Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....

Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

------------------------------------
ОБИЧАМ

Обичам всепоглъщащо,
неудържимо,
без слънце,
без памет,
без въпроси,
без отговор,
без пощада,
без утеха,
без доказателства,
без присъда.
Обичам самотно,
до грях,
до самоотричане,
до болка,
до припадък,
до забрава,
до жестокост,
до полуда,
до ярост,
до смърт,
до изнемога...
Обичам така,
както само АЗ мога!

---------------------------
ЛЮБОВ БЕЗ ПРИТЕЖАНИЕ

Най-силно те обичам, когато нямам накити,
със пръсти, вплетени в косите ми,

облечена единствено във твойта голота,
без други бижута, само с ръцете ти.

Най-силно те обичам, без да се наричам
любовница, приятелка или съпруга.

Най-силно те обичам, без да обяснявам
как те обичам и защо.

Най-силно те обичам без да има утре,
или вчера, които да се помнят,

обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания,
във нощите, когато не ни трябва сън.

---------------------------------------
Искам да усещам как върховете на пръстите ти
се плъзгат по тялото ми.
Да чувствам как искра от нежен ток
преминава през мен.
Искам да гледам как езикът ти си играе
със зърната ми,
а ръцете ти докосват зажаднялата ми кожа.

Искам да забравя за миг,че съществува светът
и да се оставя по вълната на течението.
Да забравя,че утре,когато утрото отвори очи
аз няма да те зърна до себе си.

Играеш си с мен,само тогава,когато пожелаеш,
а след това съм като захвърлена играчка,
но пък миговете с теб са най-сладките,
най-горещите и най-кратките...

Докосвай ме,не спирай!
Какво от това,че вън е светло и нощта
свършила е вече?
Докосвай ме,искам да усетя мъжката ти сила
в себе си,
какво от това,че не ме обичаш?

Защото може би тя е твоята обич,
но пък аз съм избраната да крада
сладките ни мигове заедно.
--------------------------------

Настроение

Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,

как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.

От спомени - красиви мъртъвци,
до смърт душата е преляла.
Наистина ли всяка среща днес
е утрешна раздяла?

Не искам да си спомен, па макар
сред спомените най-възвишен!
Бъди ми въздух, слънце и вода
докрай, додето дишам!

О, искам с непресъхващо сърце
да те посрещам и изпращам.
Бъди ми само настояще ти!
Бъди ми настояще!

Д. Жотев

Завръщане

Защо мечтая да се върна
в света от детството огрян?
По пътя вече извървян,
по мъничките детски стъпки?
Защо мечтая да се върна
щом дълъг път пред мен лети?
И щом със всеки минал ден
се уча как да не отстъпвам.
С илюзийте вече се сбогувах,
изпитвах гняв или тъга
и сънищата си рисувах.
Не ме разбраха - плаках,
обичах, мразех, чувствах страх.
Понякога години чаках.
Готова съм да се обърна,
през всичко да премина пак,
защото все едно е как,
по-важното е да се върна.
И колко искам да изпитам
онази детска простота,
на вихрогони да летя,
из стари приказки да скитам,
да се завърна в своя чуден,
кристално чист, невинен свят,
където куклите ми спят
и чакат аз да ги събудя.
Но стъпките ми отшумяват,
надеждата притихва в мен
и мойто детство ден след ден
от мене се отдалечава.

Не е схипотворение, но е хубаво.
"..........
и днесе само вчерашното утре"

...а утрешното вчера пък е днес.