Напиши отново...онова

Лесно е да се напише въздуха,
зимата в яките на палтата ни,
нищото, сълзите, главоболието,
Бог и ежедневните ни издевателства.
Лесно е да се напише самотата,
красотата, любовта след виното.
Лесно е да я отдалечим изкуствено
и да я подстрижем със причини.
Лесно е да бъдем неразбрани.
Да изпишем с керемида слюнките.
Да си сложим овчите перуки.
Да сме по-естествени на снимките.
Лесно е!
Пиши ми за хрущенето
на стъкло по босите си пръсти.
Късането на хасе със зъби,
мокро от пустинната ти същност.
Изгревите, всмукващи от фона,
педантично и свидливо досглобяван.
Напиши го като епилог,
като пръсти
зли и посиняли.
Напиши го като лек коктейл,
който са ти сипали във шепите...
Направи го, мамка му! Без кръв.
Остави я да шуми край слепите.
"Нарисувай ми една овца!"
Аз ще слушам тихото й хранене.
Напиши отново... онова...
Напиши ми твоето оставане.

Димитър Ганчев

Лилави нощи с орхидеен мирис

Ароматни пури и кубински ром.
Деликатен гъдел, завладяващ привкус.
Приглушена глъчка във препълнен дом
и крайбрежен полъх на сандал и мускус.

Топла тъмна захар. Палми... Хладина.
Нощна страстна салса по карибски пясък.
Тропикански ритми в огнена страна.
Завладяващ джаз сред кабаретен блясък.

„Куба Либре” парещ в „Богедита” хай.
Черен скъп корал и перли с цвят на неро.
Пръснати смарагди в шоколадов рай.
Скъп кубински спомен с име „Варадеро”.

Бели пищни рокли, танцувален шум.
Куп цветя в косите, синьо-нежен ирис.
Морски дъх възбужда сякаш опиум
във лилави нощи с орхидеен мирис.



Дарина Дечева

Дай, да избягаме с тебе нанякъде!
Може на запад,
може на изток...
Двамата само.
Зарязваме чантите -
няма да вземаме нищо.
Там.
При зелените мамещи острови,
в дебри,
и сред храсталаци,
с влакове,
пеш,
по пътеки край борове,
с лодки,
и в селски сокаци...
Някъде там.
По карибските плажове,
в скалните ниши,
в небето...
Тръгвам със тебе, където да кажеш!
В цялата трета планета.
Хайде,
със теб да избягаме заедно!
Може и само за малко.
Може,
изобщо от тук да не ставаме,
може и без,
да помръднем и крачка.

***


Дойде при мен жената на приятел,
във късна, много късна черна нощ.
Навън вилнееше помитащ всичко вятър,
подобно хищник с нечовешка мощ.

Аз спуснах белите красиви щори.
Тя - миглите на черните очи.
И съвестта във нас не проговори...
Бе много по-красиво да мълчи.

И мина цяла вечност... И тогава -
"Вън вятърът...", тя каза с дрезгав глас.
И мина цяла вечност... И тогава -
"виновен е" - довърших тихо аз.

Тя дръпна роклята и страшно чисто гола
изправи се настръхнала в нощта.
А аз седях и плачех сам на стола,
изгубил най-красивата мечта.

Владо Любенов

Пеперудено


Няма вчера. И бъдеще няма!
Мегадумата време не струва.
Пеперуда размаха крилата си,
Господ знае къде, а я чувам.

И по същия начин усещам,
да избухва сега пълнолуние -
дълго търсена дума за нещо,
от която ухае на чудо.


Отразената мисъл в очите ти
кехлибарено рони целувки.
И те вдишвам. И в мен се разливаш
като звън от крила пеперудени

/не помня от кого е /

от Бистра Малинова e...


ЕВТИМ ЕВТИМОВ


Кой казва, че съм единак? Кой казва,
зачеркнал всичко с някаква черта.
Когато слънцето отвъд залязва,
пристига моята жена - нощта.

Пристига през горите тя на пръсти
избягала от двора на деня.
И вдигне ли нагоре своя пръстен,
изгрява над земята ни луна.


Когато в черна вечер ставам лош,
когато се разкъсвам от въпроси,
започвам да се питам посред нощ :
Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?
А ти си моя радост и вина,
а ти си мое бъдеще едничко,
единствената топла светлина,
единствената истинска . И всичко.


Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.



За стихосбирката “Две жени, две чаши с огън” Евтимов споделя:


Бъди разпятие и чувство,
А ако може даже Сатана.
Знам, най-красивото изкуство
Отдавна е наречено Жена.

Сърцето може да се пръсва
От дива радост, но и ти призна –
човек умира и възкръсва,
Когато е в прегръдка на Жена.

Мечтата срещнала веднъж реалността,
погледнала я и попитала с почуда:
― Защо, любезна, си помръкнала така?
Преди сияйна бе, красива, просто друга...

― Да, мила моя, преди време бях различна ―
горчиво се усмихнала в ответ реалността.
― Причината е иронична и типична:
сега реалност съм, тогава също бях мечта...

/Атанас Димитров/

МОЛИТВА
Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от вссяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

***
Ти познаваш този миг
Часовете капят върху пода.
Ти не спиш и слушаш сред нощта
стоновете кротки на комода
и бръмчението на съня.

В тъмнината лудо профучава
като вихър бърз автомобил,
хвърля сенките на пътя право
в стаята и отминава в миг.

Стига той, за да раздвижи - светъл -
заедно със голите стени
и това, което във сърцето
си събирал мълком толкоз дни.

Ти познаваш този миг единствен
и под лампата във своя кът
жънеш тежки посеви от мисли
и следиш как думите растат.

И когато скитниците морни
се завръщат призори дома,
виждат още твоя тих прозорец
да гори в нощта.


Атанас Далчев

Любими .... не помня кога но помня за КОГО .... е писано .....

чакането
безкрайно не свъшва
очакването ни прави щастливи
без чакане няма достигане
достигането е претворена мечта
мечтата ни прави щастливи
щастието за мене си ти
ти си мечтата
отразена в погледа
зареян безпаметно някъде
мислите към тебе насочени
желанието което ги свързва
сънят във които
си винаги включена
нежно докосване
сълзите се стичат
очите не мигат
замислени
виждат те винаги
вечно усмихната
твоите
леко притворени
весело грейнали
чакащи знак за усмихване
топло кафяви очи
гледам те втренчено
искам целувка
даваш ми
после се дръпваш смутена
всичко е сън казваш ми
или пък мечта
казвам ти ...

Когато в черна вечер ставам лош,
когато се разкъсвам от въпроси,
започвам да се питам посред нощ :
Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?
А ти си моя радост и вина,
а ти си мое бъдеще едничко,
единствената топла светлина,
единствената истина. И всичко.