Пеперудено
автор: jantreya

Когато разговарям с пеперудите
за нежните им тайни и желания,
душата ми за полет се събужда
и в погледа ми никнат разстояния.
Усещам се прозрачна и ефирна,
напук на всяка строга гравитация
и по инстинкт, за миг, преаранжирам
пространството с неповторима грация .
Живеят кратко, като пеперудите,
но и блестящо моите мечтания.
Как обожавам крехката им лудост
и пърхащите от копнеж изгнания.
Крилете пеперудени поръсват
с прашец от светлина и кратки пролети
ръцете ми. И сякаш не е късно
да сбъдна всички невъзможни полети.
И някой ден когато си отида,
това, че ще изчезна е заблуда.
От моята сърдечна какавида
ще се роди разкошна пеперуда.

***

От полъхът се раждат ветрове
за спомени потънали във сажди.

А полъхът от пеперудени криле
в какво, кажи ми, се преражда...

snowking

Пеперудено


Няма вчера. И бъдеще няма!
Мегадумата време не струва.
Пеперуда размаха крилата си,
Господ знае къде, а я чувам.

И по същия начин усещам,
да избухва сега пълнолуние -
дълго търсена дума за нещо,
от която ухае на чудо.


Отразената мисъл в очите ти
кехлибарено рони целувки.
И те вдишвам. И в мен се разливаш
като звън от крила пеперудени.

/не помня на кого е/

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.


Дамян Дамянов

Този мъж

Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,
зряло в черната угар до синура в крайната нива -
овършано по пладне с копита на бели коне
и отвеяно с вятъра, дето в небето възлиза.

Този мъж, дето знам, е замесен от друго тесто.
Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.
Малко зрънце любов във отлюспена шепа добро,
посадено по изгрев с росата отгоре на хълма.

Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.
Той небето издига - да вдиша земята свободно!
Този мъж, дето знам, се замесва с любов от жена
и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.

Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.
Той е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.
Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.
Малка глътка живот. И да бъде живот му приляга!


Нели Господинова

Приливът идва, после си отива,
здрачът тъмнее, навякът подсвирва.
По пясъка кафяв и влажен на морето
странникът бързо крачи към градчето.
А приливът идва, после си отива.

Тъмнина покрива покриви и зидове,
а в тъмнината морето зове ли, зове.
Вълничките с белите си и нежни длани
изтриват стъпките по пясъка разстлани.
А приливът идва, после си отива.

Утрото разпуква. В обора жребците
потропват и цвилят, чуят ли момците.
Денят се завръща, ала не ще се върне
втори път странника, брега за да зърне.
А приливът идва, после си отива


Хенри Лонгфелоу
/Народна песен/

Към нея

Преди той още да се срещне с тебе,
аз вече те долавях като гръм -
далечен, приближаващ, неизбежен -
ти, всичко туй, което аз не съм.
Дали самата аз не те повиках
със моето предчувствие и страх?
И ти дойде до рамото, в което
аз най-безумните си тръпки влях.
И твойте топли нощи са пропити
с дъха дълбок, от който дишах аз.
И всяко твое утро се разпуква
от моя сън за неговия глас.
И твойта дневна светлина извира
от погледа, във който аз горях.
И ти живота мой ще изживееш,
и ще се слееш ти със моя смях.
Но както аз тогава те предчувствах,
така сега ще ме долавяш ти -
един далечен глъхнещ гръм след буря -
той няма никога да отехти.
И все така ще те предупреждава:
бъди нащрек под тихия покров,
и ако твоята любов не стига,
обичай го и с моята любов.


Б. Димитрова

Не е. Не.

Не вярвам в тази обич. Тя боли.
Боли ме повече от всички невъзможни.
Дали наистина е обич, щом кърви
не само раната, дори и ножа?
Това е просто сляп един стремеж
да сбъднеш наведнъж хиляда сънища.
Но аз от птица се превърнах в таралеж.
Загубих светлината си. И днес е тъмно.
Не може да е обич. Не и обич. Обичта
не би могла така да наранява.
Тя трябва да е слънчев лъч в нощта,
а не индигово небе по зазоряване.
Тя трябва да е дом, покой, уют...
а не сълзи, безпътица и ... нищо.
Не казвай, че е обич този път.
не виждаш ли - до край сме се разнищили.


Прочетете повече на: http://caribiana.blogspot.com/2011/04/b ... z1j4iJ181y