Ето тук всеки може да пусне любимият си стих
ето моят
"На Ана Керн" - Ал. Пушкин

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

и понеже го харесвам много ще сложа и още едно

Я вас любил…

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

Много го харесвам. На времето го водеха " На К*** ", защото Алексндр Сергиевич не си е позволил да разкрие коя е изгората...
Айде като сме на руска вълна да дам и туй:

Жди меня

Жди меня, и я вернусь.
Только очен жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра,
Всем, кто знает наизуст,
Что забыт пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня
Выпют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпит не спеши.

Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет : - Повезло. -
Не понят не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.

Как я выжил, будем знать
Только мы с табой,
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.

К. Симонов

Мерси Фей Едно от любимите ми на Вапцаров:

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.
Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.
Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.

Няма да слагам цялата ода : а само последния куплет ,който помня и до ден днешен на изуст и ме кара да треперя:

.."И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!?


Мисля ,че всички знаете ,от кое произведение е ..

Пейо Яворов - Две Хубави Очи

Две хубави очи.Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи.Музика, лъчи
в две хубави очи.Душата на дете.

Вяра

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Дъга

Моля кажете, не на шега,
кой нарисува тази дъга?
Пъстра, красива - казвайте кой -
аз или ние, ти или той?

Вярно, познахте - в нашия град
аз си измислях цвят подир цвят:
жълт или розов, син и червен -
весел да бъде нашия ден.

Гледайте всички - листа му бял
цялата пъстра дъга е побрал.
Греят боички, греят слънца -
скрити до днеска в наште сърца.

Моля кажете, не на шега,
как ще огрее тази дъга
всички дечица, всички игри -
кой ще ни каже - бройте до три.

Тази дъга е смях и мечта-
нека й кажем: ‘Излез от листа’
С ръчички да вдигнем още сега,
с ръчички да вдигнем нашта дъга.
Нека да вдигнем нашта дъга.

Започва път от моя праг,
Безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти…
а после – накъде? Не знам.

Дж. Р. Р. Толкин

The Road goes ever on and on
Down from the door where it began.
Now far ahead the Road has gone,
And I must follow, if I can,
Pursuing it with eager feet,
Until it joins some larger way
Where many paths and errands meet.
And whither then? I cannot say.

J R R Tolkien

Ако поискаш да ме запомниш

Ако поискаш да ме запомниш,
запомни ме като пътека,
която води в гората
или в една приказка.
Като тревата в шепата отскубната
по време на бърза любов,
като зверче,което може да се вземе
и за слънце между листата,
като гнездо на щъркел
пълно със сняг,
като времето когато се връщат децата
с чанти на гръб у дома.
Запомни ме и като ръце,
отпуснати на масата след раздяла,
и като пясъчника от плажа
върху твойта възглавница.
Виждаш ли колко неща има
с които можеш да ме запомниш!

Ст.Пенчева

Не искам да те помня. Искам да те имам!

Прощално
(на жена ми)

Понякога ще идвам във съня ти,
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън, на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна
и ще си отида.

Никола Вапцаров
(особено втората строфа е едно от най-нежните и най-силните явления в българската литература)