През последните няколко дни отново усилено се заговори за евтаназията. Поводът бе спирането на животоподдържащите системи на 38-годишна италианка Елуана Енгларо, която след катастрофа живя 17 години във вегетативна кома. В скандала са намесени премиера Берлускони, Сената, Министъра на здравеопазването на Италия, Ватикана, лекарите, спрели апаратурата, та дори и бащата на Енгларо. Всички институции в един глас заявяват, че това е „изпълнена смъртна присъда” и се заканват да накажат отговорните за „убийството”. Дали евтаназията наистина е убийство? Имаме ли право поради криво разбрана хуманност да поддържаме вегетирането на безнадеждно болните? Имаме ли право да настояваме те да живеят – въпреки страданията, ужаса, нетърпимите болки…..въпреки целия този кошмар, който съпътства някои безнадеждни за лечение заболявания? Вярно, че не сме Господ, за да решаваме кой да живее и кой да умре, но трябва ли да бъдем инквизитори? Не е ли по-хуманно да разрешим на болните да си отидат с достойнство от този свят?
ПП : Тук може да прочетете подробности по случая : http://dnes.dir.bg/2009/02/11/news3983658.html

Хуманността е много относително и ситуативно нагаждащо се понятие Жулка.Малко ми е алкохола по това време, за една такава тема.

Ами няма лошо човек сам да решава дали му се живее с болест или нещо друго и да си го спести ако иска. Това обаче се отнася за хора в съзнание - за тези в кома и т.н. по какъв начин ще се прецени и най-вече КОЙ ще решава вместо тях. Другото което е, евтаназията си е дефакто убийство - кой пък ще е този който ще го извърши, лекарите не са давали клетва за такива работи

Всъщност светът все още е разделен по въпроса дали при тежки престъпления да се прилага смъртно наказание.
Отнемането на човешки живот като наказание е първото по ред. По времето, когато тази мярка е била "измислена", животоподдържащи системи не са съществували.
Така че човечеството на практика се е произнесло по този въпрос - може да се отнема живот. Едва през последните десетилетия /или столетия, незная/ е започнала първо дискусията и после практическото приложение на "нелишаването от живот".

Вторият случай са абортите, където също няма единно становище.

Сега, когато медицината е достатъчно напреднала, че да е възможно вместо мозъка, да поддържа на живителните системи на човешкия организъм, дискусията трябва да започне според мен с въпроса:
Е ли е възможно излизането от кома? Отдавна се знае, че това се случва, аз не зная какво означава "вегетативна кома", но ако това е състояние, от което е научно доказано, че връщане няма - изводът сам се налага - това не е човешко същество, а изкуствено функциониращо човешко тяло.
Иначе по същата логика ако е възможно да се "сглоби" тяло от различни части, които да бъдат накарани да се репродуцират без намесата на мозъка /съзнанието/, ще възникнат въпроси - това човек ли е и да му защитаваме ли правата.
Ако "вегетативна кома" е състояние, от което е научно доказано, че връщане няма, според мен трябва да се остави на близките да решат, ако имат пари, да поддържат ли тялото, или не.

Май засега въпросът е чисто прагматичен.

трябва да си палач-хуманист за да го извършиш

Мисля, че излизането от кома не е невъзможно, стига да не са засегнати някои важни органи. Но има и случаи, когато медиците със сигурност могат да потвърдят, че дори и някога лицето да се събуди, то ще е просто дишащ труп. Ако мозъка е увреден необратимо, то за какъв живот може да се говори? Да поддържаш органи само за да не станеш де факто убиец е смешно. Да не говорим за рак в напреднал стадий и с разсейки например. Месеци ужасни болки и да нямаш право дори да умреш....това не е ли жестокост? Чудесата дори и да съществуват не са чести - даже и според свидетелствата на Църквата. Защо тогава да нямаме право да поискаме помощ от лекарите, за да сложим край на страданията си? Не всеки е роден герой, а и у всеки човек предела на издържане на болка е различен. Защо трябва да тръбим, че сме хуманни, а да оставим ближния си да страда? Ами я да помислим как биха се чувствали хората, страдащи от болестта на Алцхаймер - болест, която бавно и прогресивно унищожава мозъчните клетки. С такова заболяване можеш да живееш до 10 г. Началния стадий що-годе може да се понесе от болния и от близките /защото те са най-засегнати/. Но по-късно? Когато почнат припадъците, спазмите, задуха, болките.......Когато си дотолкова деградирал, че ако можеш да вземеш сам решение надали би избрал живота.

ПП : Пепи, повдигна темата и за аборта. Мисля, че тя заслужава своя собствена тема. Така че я да пуснем една и за него.

АМи аз съм разписала съгласие, в случай, че нещо се случи с мен, органите ми да бъдат дарени..незная защо няма такова и за спиране на животоподдържащи системи. Да измъчвам цялото си семейство, надявайки се, че може и да стане чудо и да се събудя..или да вия от болка....не. По добре, да си ида тихо в съня си...

Мисля, че има. Поне открих някакъв документ в нета, което ме води на мисълта, че има някаква вратичка. Става въпрос за болните от рак. http://www.med-stand.government.bg/prilojenie_onko3.doc

http://dnes.dir.bg/2008/12/23/news3775530.html
Княз Кардам у дома

Въпроса е,знае ли се колко да изчакаме,
преди да обявим някого за безнадежден случай.

Лично аз,не бих искала да бъда реанимирана,
нито да ми се прекъсва живота по изкуствен начин.

Понякога и в безсмисленото съществуване има смисъл,
поне от медицинска гледна точка.

Не става въпрос за изчакване, а по-скоро в случая на кома - за това дали уврежданията са необратими. Не е речено да се втурнем да убиваме всеки болен. А да се даде шанс на неизлечимо болните да си умрат с достойнство. Нека приемем, че изпаднал в кома все пак се събуди.....и остане просто едно дишащо тяло - неподвижно, къпано, хранено и преобличано - като детска кукла. И какво от това, че е живо в такъв случай? Това живот ли е? Аз лично не бих искала да "живея" така.