Ще ми бъде интересно ...

Ми, сякаш най-безболезненият начин е разговор, в който всеки изказва позициите си във връзката. Този, който е решил да сложи края изпява по сценарии това което не му харесва, малко сълзи, малко драми ... великолепната реплика: "Надявам се все пак да си останем приятели" и готово. Винаги се преживява драматично този момент, но времето лекува!

причините може да са всякакви. факт е, че единия иска раздяла, а другия - не.
каквото и да сложиш на масата, ако другият не може (не иска) да приеме такова развитие, все ще му е болка.
не можеш да намалиш болката, но можеш да не я усилваш с лъжи и обиди.
най-добре е да си открит и прям. така, след време, може и да те разберат.

Това определено си зависи от човека .... два пъти съм късала не заради чувства а просто защото трябваше ... единият път срещнах разбиране мина бързо и после отне време докато останем в някакви отношения поне на здравей здрасти .... вторият път ми костваше 7 часа да го убедя че просто това е по-доброто решение ... никога не ми се беше налагало 7 часа да обеснявам на някого че нещо просто приключва ...

Колкото до доверието и аз съм на системата със "доверие на кредит" ... давам си доверието напълно просто немога да бъда до някого на когото нямам доверие ... лошото е че очаквам обратното да се случи по някое време и когато усетя че доверието е само от моята страна това ме наранява и включва лампичката за "край" ... просто за мен доверието е много важен фактор в една връзка независимо от това между приятели или любовници ...

Няма безболезнена раздяла. Винаги единия е наранен от решението на другия да прекъсне връзката. Но все пак наистина е по-добре да се каже очи в очи - да, ще боли, но агонията от лъжата, от недомлъвките и от опитите да се криеш, та дано другия схване за какво иде реч е много по-голяма.

Напълно съм съгласен с гореизказаното мнение.
Но ето: преди година и нещо преживях раздяла. След тежка агония /предполагам и за двамата/ и опити за преодоляване на препятствия и бариери, които са изцяло вътре в главите ни, аз направих финалната крачка и открито заявих своите намерения.
Имаше и рев, и сълзи, и сополи.
И въпреки, че приех филосовски и с разбиране поведението на "отсрещния човек", простих и продължих да живея с настоящето и бъдещето. Но ето, повече година от тогава отвреме-навреме много ме боли.
Някак душата не иска да приеме това, което разумът диктува, бунтува се и иска сякаш раздялата никога да не се е случвала.

Не виждам идея в това да се проточват нещата или да се търсят смегчаващи вината обстоятелства.Явно обстоятелствата са се променили и интересите тръгват в различни посоки.Няма нужда да се драматизират нещата.Най-добрия подход е да седнеш с ясната представа какво искаш и да си го кажеш направо.
Мънкането и дългите обяснения са признак на нестабилност и слабост които още повече подклаждат надеждата в "наранения" че не всичко е загубено.Спестете му дългата агония.Пове това направете ако ще го правите.Това си е мое мнение...