10.РОБСТВО ЛИ БЕШЕ ТУРСКОТО РОБСТВО, ИЛИ САМО НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА
Около статута на българския народ в Османската империя от епохата на Възраждането до наши дни се водят яростни дискусии. Изглеждащото безусловно „турско робство" (или иго) бе заменено за известно време след 1989 г. с термина „турско присъствие", а бурното възмущение срещу тази безсмислица роди примирителното „турско владичество" в последните корпуси по българска история.
Дискусията е безсмислена, когато спорят професионални историци и исторически публицисти. По простата причина, че историкът е длъжен да се придържа, ако иска да бъде смятан за професионалист от колегите си у нас и в чужбина, към строги академични правила, изискващи в случая стриктно придържане към юридическото съдържание на понятията. В този смисъл историците не могат да употребяват понятието „турско робство", тъй като българите между 1396-1878 г. никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственикът им пожелае. В същото време историческият публицист има правото да използва терминология в областта на емоциите и като има предвид чудовищната дискриминация, на която са подложени българите - християни (но не и българите-мюсюлмани), да използва определението „турско робство". Но най-лошото в този спор е, че никой не е прав. Спорът поне засега не отчита няколко неща - първо, че империята, в която попадат българите в 1396 г. за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип държава в друг. Различен статут има българският народ и в различните векове на това половин хилядолетие.
Османската империя наистина започва съществуването си като държава на една религия - исляма. Султанът е и шейх юл-ис-лям (водач на исляма), и тази му титла 3-4 века е по-важна от първата. Османските турци също са били дискриминирани по определен начин, и то доста сериозен. Между ХУ-ХУП век те нямат право да заемат каквато и да е военна или административна длъжност в имперския държавен апарат. Те са резервирани по силата на закон само за християнски ренегати. Това са хора или доброволно приели исляма (от покорените християнски страни и от цяла Европа), или от корпуса на аджемиогланите, в който се обучават събраните чрез кръвния данък юноши. Само част от тях стават еничари (най-тъпите), на по-умните предстои кариера в държавния апарат. От великите везири (членове на правителството) през ХУ-ХУП век нито един не е бил турчин. Те са българи, гърци, сърби, албанци, италианци, унгарци, немци и т.н. Куриозното е, че според донесенията на венецианските разузнавачи в Истанбул през ХУ-ХУП век, и те, еничарите знаят своята народност и своя език. Дори един от разузнавачите моли да му се изпрати човек, знаещ славянски език, тъй като езикът, който се говори в Двора на султана, е славянски. Действително в този период всичките 11 везири са славяни - сърби, хървати и един българин, Мехмед от София. Нормално е да си знаят езика и народността, че дори и роднините си, останали християни, тъй като кръвният данък се плаща не с бебета, а с 14-16-годишни юноши. Империята не иска от тях да бъдат турци, а мюсюлмани. Но тъй като острието на ислямската държава на Балканите, и съответно колонистите в завладените територии, са турци, попаднали веднъж в турска среда, ако не самите ренегати, то потомството им се турцизира в рамките на 2-3 поколения. Там обаче, където ислямът е наложен със сила (или приет доброволно), на цели региони, българите оцеляват като езикова и етническа категория. Това са българомохамеданите.
Грешка е и да се поставя под един знаменател статутът на тази част на българския народ, която запазва християнската си вяра и която е над 90% от българската етническа общност. Като немюсюлмани, българите са подложени преди всичко на верска, а оттам и на народностна дискриминация, тъй като българите-християни отъждествяват в тази епоха вярата с народността. Християнството става „българска вяра", а мюсюлманството -„турска вяра". Спомнете си „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра". Не сме единствени, така е и при останалите балкански народи, а и в Централна и Западна Европа. Италианските разузнавачи пишат: „Като заловят някой наш кораб, те обрязват младите моряци и така ги правят турци." Забележете, „турци", а не „мюсюлмани". Тези „турци" живеят в отделен квартал в Истанбул, наречен „Нова Калабрия", говорят си на италиански, работят като моряци в Османския боен флот срещу 3 аспри дневно и често в сражение с флота на Венеция минават на страната на островната република заедно с други моряци „турци" - гърци и българи.
Но да се върнем на българите. Те са разделени след 1396 г. на три групи в приблизително равно съотношение. Те наистина нямат земя, освен т. нар. бащиния (градините в двора или къщите), но могат да обработват колкото земя си поискат (или имат възможност). Най-тежко е положението на селяните, чиито данъци султанът е преотстъпил да ползват т.нар. спахии (конната войска на султана). Теоретично данъкът е само около 10% от дохода, но чрез произвол спахиите отнемат до 50% от дохода. И тъй като става дума за полски села, където човек няма къде да се скрие, произволът често засяга и честта на българските християнски семейства.
Съвършено друг е статутът на българското население в личните владения на султана и членове на султанското семейство, т.нар. хасове. От тях султанът набира личните си доходи. Той, естествено, е заинтересуван населението да живее добре, за да печели добре и да плаща добре. Освен това, знаейки, че от своите мюсюлмани султанът не може да взема данъци, обикновено нарежда на управителите да не допускат заселване на мюсюлмани в хасовете. Затова в цяла Странджа (разделена на три хаса с центрове Созопол, Китен и Ахтопол) не живеят мюсюлмани чак до 1856 г., когато тук-там заселват черкези и татари. Затова в Чипровци (цветето на България) всичките 600 семейства са християнски. Затова в Софийското поле турци има само в София (гарнизонът и администрацията), а националният спорт на шопите според Иречек през тези 500 години е бил да трепят със сопи с набити в тях пирони турски пътници, тръгнали по международния път. И като хванат някого и го съдят в София (на български език, който кадиите са принудени да научат), на въпроса: „Ти защо уби човека, бе?", отговарят: „Не беше човек, господин съдия, турчин беше."
Още по-леко е положението на третата група от българското население. Това са селищата, в които населението е военнозадължено. На първо място, това са християните-спахии. В XV век те са около 25% от всички спахии по изчисленията на проф. Бистра Цветкова и макар че броят им намалява, има ги дори в XVII век. Болярите, които възстановяват в края на XV век Кремиковския и Драгалевския манастир, в богатите си одежди като ктитори на фреските хич не приличат на роби. Населението в селищата, които охраняват проходи, важни военни пътища, строят кораби, отглеждат коне, ориз, овце, добиват сол или желязо, олово, мед, е въоръжено до зъби. А в самите селища не живее и кьорав турчин. Териториите, които охраняват, се превръщат в истински свободни зони - като пътя през Странджа, охраняван от родовете Бинбелови, Згуреви и Палжекови от факия. Или от Ветрен до Вакарел. Или от Шипка до Търново. Евлия Челеби се оплаква, че с група турски резервисти пет пъти били бити и ограбвани от габровски дервен-джии българи и като се оплакали в Габрово, турският шеф на града вдигнал безпомощно рамене: „Какво да правя, макар и гяури, те са султански хора."
Тежко е било положението на градското население. Занимаващо се със занаяти, то е трябвало при война да плаща данък „авариз и дивание", състоящ се в изкупуването на продукцията му за държавни нужди на цени, по-ниски от себестойността на продукта. Затова под натиска на икономическата принуда много българи се помохамеданчват, за да не плащат тези данъци. Към началото на XVII век градовете, които не са султански хасове или са населени с военнозадължено население, са почти изцяло помохамеданчени и ще се побългарят чак в края на XVIII-началото на XIX век.
Но всичко тече, всичко се променя. В1839 г. Османската империя опитва да се европеизира, приемайки закони, които да направят икономиката й пазарна. Изчезват феодалните мюсюлмански слоеве, категориите християнско население. Това е началото на катастрофата на държавата на исляма и раждането на националната турска държава. Но и на националните държави на намиращите се под османска власт християнски народи. Те се оказват в неочаквано добър изходен старт, тъй като мюсюлманите по дотогавашните закони са били само войници. Българите, гърците, сърбите, арменците и дори арабите имат богат стопански опит, тъй като през всичките тези 500 години са произвеждали, търгували, изобретявали технологии и т.н. Затова националните им държави ще се родят по-рано от турската. А за да предадат все пак икономиката й в турски ръце, младотурците в 1913 г. трябва да избият и прогонят българите, в 1915 г. - арменците, а в 1922 г. - гърците. Защото, дори в първите десетилетия на XX век, тези народи държат в ръцете си и селското стопанство, и промишлеността, и корабоплаването, и капитала. Турската национална държава бе зачената в реки от чужда кръв, така както и Османската империя.
Така че спорът „робство" или „владичество" е напълно излишен. И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява. Истинската беда на „робството" или „владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на семейството на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от VII век.
Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалификация е правомерна - „робство" или „владичество". Статутът на българския народ в ислямската империя до началото на XIX век, въпреки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държавата. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха - аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата. В „Етъра" още в XIX век можеха да се водят туристи, за да видят на живо как се е произвеждало в XIV век. Когато други европейски народи, макар под властта на други европейски народи, имаха гимназии и университети, ние имахме само килийни училища. Захари Зограф е голям художник, но макар и живеещ в XIX век, си е един средновековен художник. Защото рисуваше икони по каноните на XIII-XIV век. Само дето бяха малко по-шарени и Богородица на неговите икони е пълнокръвна мома, а не анорексичка.
Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски народи - според изчисленията на проф. Христо Гандев -1,5 млн. души. Толкова бяха и немците, и французите, а англичаните бяха с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60-80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с диаспората в близката чужбина сме 10-12 милиона души.
Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние, българският народ загуби десетки милиони души. И частта на потурчените е може би най-малка. Демографските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огромните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, запазили известна автономност или някои свои висши институции - Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия. При Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да определяме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремието е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.
Каквото и да се каже - „робство" или „владичество", това което беше между 1396 и 1878 г., си има едно точно име - КАТАСТРОФА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА.

11.МИТЪТ ЗА ГОЛЕМИТЕ БАЛКАНСКИ ЮНАЦИ ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ
От средата на XIV век до средата на XV век, т.е. само за стотина години, османските турци завоюват Балканите. Под властта на турците попадат, и то за 400-500 години, народите и на днешна Гърция, Албания, България, Сърбия, Босна. Е, хайде, и на Македония, ако това нещо на югозапад от Осогово наистина е държава.
Османското завоюване на средновековните балкански държави - формации, които в XIV-XV век са много повече от днес, има съдбоносни исторически последици за развитието на народите им. Първо, демографски те завинаги излизат от списъка на големите народи в Европа, тъй като в течение на 4-5 века прирастът им се изземва в полза на турската народност по пътя на ислямизацията, с последваща турцизация. На второ място, лишени от политически елит, от аристокрация и буржоазия, от образован висш клир, те престават да бъдат субекти на историята и съдбата им зависи изцяло от чужди сили. Заедно с османските турци изостават безнадеждно от европейската цивилизация, от икономическите, технологичните и културните й постижения.
Неприятна история за самочувствието на тези народи, фрустрацията от поражението и многовековното робство обаче могат да се смекчат, ако народната памет откаже да приеме какво точно се е случило и обясни на поколенията, че балканските народи са се сражавали храбро и героично, водени от не по-малко храбри и героични лидери, но... такава е била волята на съдбата. Освен това турците са били по-многобройни, хитри, коварни, жестоки, вероломни... и затова в края на краищата побеждават. А, да не забравим - все се намира по някой предател, който в потайна доба отваря вратите на героично сражаващите се крепости. Народният епос отдава дължимата слава и почест на лидерите, героично паднали в неравния двубой с турците, и проклина предателите.
Ах, тези лидери, от които в тази епоха (а и не само в тази) зависи толкова много. В България тези неустрашими юнаци са цар Иван Шишман и Крали Марко, в Сърбия - княз Лазар и Милош Обилич, в Албания - Георги Кастриоти-Скендербег, във Византия, която в Х1У-ХУ век вече не е многонационална държава, а Гърция, понеже е разположена само в населени с гърци земи, героят е последният император Константин.
Така ли е в действителност? Историческите извори за епохата - византийски, сръбски, български, турски, ни разкриват една картина, съвършено различна от митологичните представи на всеки народ, подхранвани и поддържани от тази митология и от съвременната историческа публицистика. Последствията тук, на Балканите, не се ограничават само с липсата на реални познания и понякога могат да имат ужасни резултати. Югославските войни през 90-те години на XX век започнаха с един милионен митинг на Косово поле през 1989 г. в чест на годишнината от загубената битка от Сърбия през 1389 г., довела до падането й под османска власт. Там съвременният сръбски лидер Милошевич и стотици хиляди сръбски мъже се заклеха да не допуснат ново стратегическо поражение. Резултатът бе десет години война, стотици хиляди мъртви и... ново поражение на великосръбската идея.
Какво наистина става на Балканите от средата на XIV до средата на XV век? Защо балканските народи не успяват да се справят с турската инвазия, така както се справиха в предшестващите векове с инвазията на други многолюдни държави и народи - арабите, печенегите, куманите, татарите, а и западните кръстоносни рицари? .
Преди да анализираме ситуацията, нека първо отхвърлим мита за многобройността на турците и техните армии. Османската държавица заема само едно ъгълче на малоазиатския бряг на древна Турция в средата на XIV век, с територията на два съвременни български окръга (и съответното население) и освен с балканските християнски държави, губи сили и енергия да воюва паралелно по това време и с други тюркски държавици в Мала Азия. Тогава откъде имат ресурси за настъпление, траещо близо сто години и завършило с покоряването на цяла Югоизточна Европа? Ужасната истина е, че Балканите паднаха под османска власт чрез меча и сабята на самите балканци. Прилагайки широко системата на васалитета, османските водачи използваха войската на призналите им се за васали балкански владетели срещу войските на други балкански владетели. Първият голям историк на Османската империя немецът Хамер пише: „Османците настъпваха и покоряваха българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на българи, сърби и гърци."
За какво става дума? В средата на XIV век на Балканите започва разпад на унитарните държави Византия, Сърбия и България. Сръбската империя на Стефан Душан се разпада след смъртта му в 1355 г. на десетина деспотства, заживели самостоятелен държавен живот. Едно от тях е на „великия" български герой Крали Марко, резидиращ в Прилеп. Баща му Вълкашин е сърбин и един от деспотите на сръбския крал, но малкото му деспотство е изцяло разположено на българска етническа територия и затова Крали Марко е „български юнак" във всички народни песни на полуострова, включително в сръбските и хърватските.
Византия още в края на 30-те години на XIV век се разтърсва от ожесточена война за трона между две групи феодали, водени съответно от Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог. Войната се води особено ожесточено в 40-те години и в нея се включват с удоволствие всякакви авантюристи от Балканите и Европа. Като славният наш „юнак" Момчил, търсен преди това от полициите на България, Сърбия и Византия за разбойничество. След като му омръзва да се бие като наемник във византийските междуособици, и Момчил тръгва да си прави кралство от две-три околии в Източните Родопи. И си прави - в тази епоха това не е било чак толкова трудно. Но няма късмет - Йоан Кантакузин и турските му съюзници го опукват след една година край стените на крепостта Перитерион. Язък за няколкото хиляди загинали българи.
На разпада на унитарната българска държава ще се спра по-подробно. Тук е необходимо веднага да се каже, че от българите в тази епоха е зависело много. По простата причина, че българската етническа общност е най-голямата на Балканите. Тя е заемала областите Тракия, Мизия и Македония, Поморавието, източна Албания, част от Северна Гърция, Влахия и Молдова. Да си говорим честно - сърби, гърци и албанци заемат периферни зони на Балканите, натикани там в предшестващите столетия от царете на Първото и Второто царство - от Симеон Велики, Самуил, Калоян, Иван Асен П. От организацията на българския народ за съпротива наистина е зависела съдбата на полуострова. За възможностите на българите в това отношение показателен е примерът с татарите в XIII век. Татарските армии, смазали Китай, Индия, Русия, Унгария, бяха смлени в България от Ивайло, съумял да организира ресурсите дори не на целия български народ.
Но в средата на XIV век няма личност като цар Ивайло. Дългото царуване на Иван Александър (40 години) започва в 1331 г. с една блестяща победа над Византия при Русокастро, с която си връщаме Южното Черноморие и Горна Тракия. И с това свършва хубавото. Към Македония цар Иван Александър не проявява интерес, а и въобще към делата на полуострова. Сигурно наблюдава с интерес и задоволство гражданските войни във Византия, но не прави нищо, когато турските съюзници на Кантакузин през 1346 г. ограбват и опожаряват и Българска Тракия. И някак си незабелязано Влахия, Молдова и Добруджа стават автономни държавни формации. Нека да се разберем, това не е раждането на румънската държавност, както твърдят румънските историци. Имената на влашките и молдовските владетели (Дан, Богдан, Мирчо, Влад) са славянобългарски, държавният им и църковният език също е български, а титлите им (в ХГУ-ХУ век - воеводи) показват, че те са управители на български гранични области, решили на свой ред да станат самостоятелни. Добруджанските владетели пък не бягат от титлата деспот, т.е. формално признават върховенството на Търново, но на практика са си също самостоятелни владетели -включват се в международни коалиции, секат монети, сключват договори с други държави и т.н.
Обикновено в учебниците децата ни учат, че цар Иван Александър, пламнал от любов по търновската еврейка Сара, се развел с жена си, оженил се за еврейката (от която се ражда Иван Шиш-ман), но не забравил първородния си син Иван Срацимир. Разделил царството на две и му дал Западната част, което се обособило като самостоятелно царство със столица Видин. Така държавите ни станали две и съпротивителните ни сили намалели. Държавите ни само дотук преброихме, че станаха пет, но има и още. В Кюстендил се настанява едно малко царство начело с Константин Драгаш, обхващащо Източна Македония до Вардар. В Прилеп вече казахме, че е Вълкашин, а после - Крали Марко. В Серес управлява сестрата на Иван Александър Елена, вдовица на Стефан Душан, наследена от Углеша, брат на Вълкашин. Скопие е в ръцете на Бук Бранкович, а в Пелопонес, Централна Гърция и Егейските острови са се настанили и венецианци, генуезци, каталани.
Всички тези императори, царе, крале, деспоти, князе и воеводи се бият през година-две помежду си за някоя ливада или гора и охотно използват наемни турски отряди, които добре опознават Балканите, пътищата, ресурсите и най-вече малкото акъл на всичките тези „велики" владетели. Това дава увереност на османските владетели, че въпреки неособено големите си собствени военни възможности лесно ще се справят с балканските държавици.
Трагедията на Балканите започва в 1371 г., когато Вълкашин и Углеша, почувствали османската заплаха (макар че владенията им са доста далече от дотогавашните османски грабителски походи), организират мощен поход срещу турците, завзели в 1369 г. Одрин. Край с. Черномен, Свиленградско, 60-хилядната им армия е разгромена от турците, атакували я през нощта, докато българите (защото те са основното население на деспотствата им) спели безгрижно в лагера си.
След катастрофата при Черномен вледенените от ужас балкански владетели чакали генерално османско настъпление по всички посоки. Време за нови антиосмански съюзи нямало, а и сериозни армии въпросните балкански владетели нямали, формирането на армии на принципа „въоръжен народ" отдавна бил изоставен (народът трябвало да работи, за да плаща данъци), а армиите били наемни и се състоели от свои и чужди пройдохи и авантюристи с численост от неколкостотин до 4-5000 души.
Турците наистина настъпили малко, стигайки до Карнобат и Пловдив. Но за облекчение на християнските владетели им предложили да станат васали. И те, разбира се, в преобладаващата си част приели. От нашите първи, колкото и странно да звучи, първи приел най-незастрашеният в момента - видинският владетел Иван Срацимир. Приел и Крали Марко в далечния Прилеп. Приел и Добротица, управляващ Добруджа - също незастрашена в момента. Византийският император също станал турски васал.
Причината за това странно явление (васали първи станали незастрашените пряко владетели) не е трудно да се разгадае. Гарантирайки си сигурност за недалечното бъдеще, те можели да влизат във война с несъгласилите се да станат турски васали свои съседи и дори да получат като териториална компенсация някоя и друга тяхна околия след разгрома им при съвместни действия срещу турците. Разбира се, турците не се церемонели със своите васали, когато, ликвидирайки с тяхна помощ непокорните съседи, те „увисвали" изолирани в своите малки владения, заобиколени вече само от територии на османската държава. Когато Крали Марко и Константин Драгаш загиват в изпълнение на васалните си задължения в битката при Ровине (1394 г.) в Добруджа, турците не позволяват троновете им в Кюстендил и в Прилеп да бъдат поети от техните наследници, а просто окупират управляваните от тях „кралства". Иван Шишман също става османски васал, а и сръбските и албанските владетели.
Ползата за османците от системата на васалитета (между другото тя е предписана от Корана при водене на джихад) е в няколко направления. От една страна, те използват при завладяването на балканските държавици войски на други християнски държавици, пречат на създаването на ефективни антиосмански съюзи, вселявайки в съзнанието на християнските владетели постоянни подозрения за предателство. Да си спомним, че Милош Обилич е обвинен точно в това от крал Лазар преди битката при Косово. От друга страна, османците придобиват нови технологии и оръжия. Твърди се например, че огнестрелното оръжие влиза при турците чрез васалния отряд на сръбския деспот Бранкович от 1000 бойци, въоръжени с пушки през 1392 г. Българинът Балтоглу им строи първите кораби, а унгарецът Урбан - първите топове.
И това не е най-лошото. Византийски, български и сръбски отряди османците искат и получават от васалите си за войните си с останалите турски държавни формации в Мала Азия. Османските хронисти особено много хвалят българите и сърбите, които се биели с изключителна опитност и крайно ожесточение. Други пък им се подиграват, че така дават израз на озлоблението си към османците - като не им дават собствените им владетели да колят тях, да колят поне техни сънародници.
Верността на балканските християнски владетели към османските им сюзерени е наистина изключителна и е причина да се пропуснат онези моменти на османските поражения, след които е могло с един удар Балканите да се отърват завинаги от нашественика. След поражението на султана при Плочник (1387 г.) от сърбите и Иван Срацимир, и Иван Шишман, и Добротица са могли да преминат в настъпление в Тракия и да прогонят османците зад Дарданелите. Но не са го направили. В битката при Анкара с мон-голите в 1403 г. турците претърпяват грандиозно поражение, при което е пленен и после убит султан Баязид. От обръча се измъкват само васалните сръбски полкове, но спасяват и синовете на Баязид, които започват междуособна война за трона. Вместо да ги избият още там, при Анкара, сръбските князе и византийците охотно помагат на всеки от тях в различно време да укрепне. И възстановилите България за кратко време царствени потомци Константин и Фружин стават васали на един от тях (Муса) и заедно с него губят играта и независимостта на България в битката при Чамурли, Самоковско, през 1411 г.
Народни песни, предания и легенди от Странджа до Шар планина сочат местности, където се състояли сражения на Крали Марко с турците или „последният бой" на Иван Шишман с турците. В документите от епохата обаче няма сведения нито за последен, нито за първи бой и на двамата. Негодникът Иван Шишман дори столицата си Търново не защитава, а оставя тази работа на едно духовно лице (Патриарх Евтимий), който няма нито компетентността, нито опита да води сражения. И въпреки това патриархът ни отсрамва, отбивайки три месеца турските атаки. А царят си трае през това време в Никопол - ако стане съвсем напечено, да духне по Дунав за Европата в емиграция.
Така е било, за съжаление. Приказките за храбрите ни политически водачи, сражавали се до последна капка кръв с османските нашественици, са само един мит. Случаят с татарите не се е повторил. Османският ярем сме надянали на вратовете си (и това е най-лошото) и със собствените си ръце. И ако опровергах този мит, то не е поради мазохистични чувства или внезапно обзел ме национален нихилизъм, а поради споделеното виждане на древните римляни, че обществената функция на историята е да бъде учителка на живота. Но като се учим не само от периодите в историята си на стремителен възход, а и от периодите на главоломни падения. За да не се повтарят.

12.МИТЪТ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - СВЕТЕЦ ИЛИ НАЙ-УСПЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИК
Образът на Васил Левски в съзнанието на българите от вече няколко поколения няма нищо общо с действителността. Изграждането му започна още в XIX век, когато все още обществен идеал бе образът на мъжа-светец от Средновековието. Затова и националната пропаганда изчисти старателно от образа на Левски всички черти на характера му и чрез историография, публицистика, литература, кино - всички житейски стъпки, които не отговаряха на образа на един средновековен светец. Затова за Левски знаем, че като Исус и останалите светци предварително е обрекъл живота си на една свята кауза (е, не е религията, а родината, но то е почти същото), че не е пипвал жена и че е отчитал всяка изядена маслинка, купена с обществени пари. Свети Антоний ряпа да яде в сравнение с така наречения образ на Левски. Средновековният монах е имал катадневни видения-изкушения, Левски - нито едно.
Не бих имал нищо против този умилителен образ, битуващ в масовото съзнание, ако той не скриваше от хората истинските величини и постижения на Левски. Апостолът не е светец, а политик. Български политик, както се изразяват историците от втората половина на XIX век. Българските политици, както е известно, имат главна стратегическа цел, която е различна през различните исторически периоди. В периода 1878-1944 г. главната цел бе обединението на българските земи, останали под чужда власт. Между 1944-1989 г. - победата на комунизма у нас и по цялото земно кълбо. А след 1989 г. - влизането в Европейския съюз и НАТО. Всички те, разбира се, в името на висшата цел - добруване и просперитет на българския народ.
Добруването и просперитетът на българския народ, както и прогресивна перспектива, му бяха отказани в Османската империя, ето защо главната политическа цел на българските политици през 60-те години на XIX век бе възстановяването на българската държава. Собствената държава на всеки народ в тази епоха, а и днес, е най-силната гаранция за прогресивното му развитие.
Васил Левски се зае с постигането на тази главна политическа цел, стояща пред българските политици. И я постигна, създавайки най-точно водещата до реализация на целта теория на политическото действие - масова национална революция. Само такава революция би могла, в зависимост от случая, да постигне или военна победа над чуждата власт, или да предизвика намеса на тогавашната „международна общност" в полза на българската кауза. Така и стана - въстанието от април 1876 г. бе по освободителната теория на Левски, а не по освободителната теория на Раковски или Гарибалди. То не постигна военна победа над Османската империя, но принуди Европа и Русия да предприемат действия, довели до възстановяването на българската държава. В този смисъл Левски е най-успелият български политик, тъй като е един от малкото, за да не кажа единственият, който, макар и увиснал на бесилото, успя да постигне главната си политическа цел по начертаната от самия него програма. Следващите поколения политици не успяха да реализират главните си политически цели - обединението на българските земи, построяването на комунизма. За ЕС и НАТО ще видим след известно време. Но факт е, че главната политическа цел на Левски бе и най-трудна, и най-тежка за изпълнение, защото му липсваше мощният лост, който имаха следващите поколения български политици - собствена държава. Затова политическият му успех има още по-голяма стойност.
Затова трябва да славим, почитаме, уважаваме и се прекланяме пред Левски. А не за това, че си броял маслинките. Боже, колко ми прилича това на броенето на депутатските кюфтета и воплите за ниската им цена. По петдесет на ден без пари да изяждат, стига да правят свестни закони.
Политиците, особено успелите политици, не са светци. И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието. Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията. При опит за наказание над един неподчинил се на рекета бизнесмен сам убива малолетно чираче - българче, опитало се да защити чорбаджията. И се самовъзхвалява в стихове, които пише, т.е. нито капка от смирението на светеца - имал е представа кой е и къде е. Да не говорим, че подготвя масова революция, в която ще загинат десетки хиляди хора. Какъв ти тук светец! И ако Левски е велик в стратегията на националната освободителна революция, в тактиката за реализацията й допуска грешки, не трябва да се правим, че не ги виждаме. Защото, желаейки да го видим без грешка (като светец), хвърлихме вината за залавянето му върху един сериозен и честен труженик на революцията - поп Кръстьо, който беше обвинен, че е предал Васил Левски. Името му днес е синоним на предателство. Не само че няма никакви документи за предателство, но и простата логика показва, че ако наистина имаше предателство от страна на поп Кръстьо, Васил Левски щеше да бъде арестуван още през деня в Ловеч, а полицейският ловешки шеф да получи наградата от 50 000 гроша.
За съжаление, в края на декември Левски нарушава поне четири правила на конспирацията. Първо - отива в обхванат от арести район, където полицията в такива случаи е особено бдителна. Второ - отива да свърши една дребна техническа работа (да прибере архива), която може да свърши всеки куриер. Трето - тръгва си посред бял ден и закономерно среща полицейски патрул, на който дава неубедително обяснение къде отива (да хвърля тор на лозето си на голям християнски празник). И четвърто - отсяда в ханче - крайпътните мотели на епохата, които и тогава, и днес полицията първи проверява, когато търси съмнително лице.
Често ме питат какво щеше да стане с България, ако Левски бе доживял Освобождението. Стефан Стамболов на квадрат щеше да стане Левски и щеше да действа в полза на българската кауза с не по-малка желязна решителност и безпощадност към всички врагове на България, така както той ги определя.
Знам следващия въпрос, който пари на устата на всекиго, задал по-горния. А щеше ли Левски да използва властта, за да натрупа имоти и пари? Така, както правят почти всички значими български политици от Стефан Стамболов до наши дни?
Мисля, че щеше да бъде в малкия списък на изключенията.

Избрах дванадесетте най-солидно утвърдени мита в средновековната българска история, оказали и оказващи най-голямо влияние не само върху представите на българите за миналото ни, но и „обясняващи" днешното състояние на нацията - от народопсихологията до съвременната ни политическа култура.
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Авторът